ДВЕ КАРТИНИ

[ Преди петнайсет години (през 1922 г.) стоях на хълм, който гледа към Босфора в Истанбул, когато реших да изоставя земния живот. Идваха при мен скъпи приятели, за да ме откажат от намерението ми и да ме върнат към предишното ми състояние. Казах им: “Оставете ме, обърнат съм към утрешния ден, за да моля подкрепа от своя Господ!” В ранното утро в сърцето ми се родиха тези две картини. Те приличат на стихове, но не са стихове. Запазих цялата им спонтанност и ги съхраних, както са се родили заради благословената идея. За тях стана дума в края на Двайсет и трето слово.]

ПЪРВАТА КАРТИНА(Тя изобразява истината за земния живот според нехайните хора.)
Не ме зови към земния живот! Дойдох в него и видях поквара.
Защото когато нехайството стана воал и скри светлината на истината,
видях всички създания като тленни, вредни.
Като кажеш: “Съществуването!”, ти го замъгляваш, ала от колко беди си страдал в небитието!
Като кажеш: “Животът!”, ти го вкусваш, ала колко мъчения си понесъл!
Защото разумът стана наказание, и пребъдването - беда,
и житейският срок - самият въздух, и съвършенството - самата прах,
и трудът - самото лицемерие, и надеждата - самата болка,
и сливането - самото изчезване, и лекът - самата болест,
и светлините - тъмнини, и любимите хора - сираци,
и гласовете - ридания над покойник, и живите - мъртъвци.
Науките се превърнаха в химери и в мъдростите има хиляда болести.
Сладостите се превърнаха в болки и в съществуването има хиляда небитиета.
Като кажеш: “Любимият!”, ти си го открил. Ах, колко болка има в раздялата!