Първо проявление първа рана

Сатаната хвърля първо съмнение от себе си в сърцето, след което наблюдава отзвука му в дълбините. Ако сърцето го отхвърли, съмнението се превръщав сквернословие и ругатня. Той рисува пред въображението нещо подобно на ругатня противни лоши хрумвания и невъзпитани догадки, които карат това клето сърце да стене и крещи под удара на отчаянието: “Каква скръб! Каква беда!” Онзи, на когото сатаната нашепва, си мисли, че сърцето му е грешно и че е извършил лоши дела по отношение на своя прещедър Господ. Той изпитва объркване, вълнение и тревога, освобождава се от оковите на покоя и душевния мир, и се опитва да се потопи в дълбините на нехайството.

Тази рана може да се превърже по следния начин:

Клетнико, подложен на изпитания, не се страхувай и не се обърквай, защото онова, което е преминало пред огледалото на твоето съзнание, не е нито злословие, нито ругатня, а са просто образи и сенки, и което ти се струва, че е неверие, не е такова. Също така и ругатнята, за която си въобразяваш, не е ругатня. От логиката знаем, че представата не е съждение, докато ругатнята е съждение, а освен това неприличните думи не произтичат от същината на сърцето ти, понеже то скърби и страда заради тях. Навярно техният извор е сатанинско прокрадване близо до сърцето. По тази причина вредата от нашепването се заключава единствено във внушението за вреда, тоест последствиятаот него за сърцето са собствените ни самовнушения. Човек си въобразява нещо, което е неоснователно, но изглежда като истина, после той си приписвасатанинските дела, за които е невинен, и предполага, че сатанинските внушения са хрумвания на собственото му сърце, представя си съответните вреди и попада в тях. Именно това се цели от сатаната.

Второ проявление

Когато понятията бликнат от сърцето, те проникват във фантазията лишениот образ и там се обличат във форма и се проявяват. Именно фантазията е онази, която винаги тъче вид образи, при това по определени причини, и представя картините, които са я заинтригували по пътя. Каквото и понятие да се появи, въображението използва своята тъкан или да го облече, или да я окачи на него, илида го изцапа, или да го скрие. Ако понятията са чисти и неопетнени, а образите и тъканите са омърсени и скверни, последните нито обличат, нито покриват, а това е просто докосване. Оттук произтича и объркването на онзи, на когото сатаната нашепва, и той си мисли, че съприкосновението е обличане, затова си казва: “О, горко ми, сърцето ми пропадна в бездните! Тази низост идушевна скверност ще стори да ме прокудят от милосърдието на Аллах.” Сатаната използва по ужасен начин тази негова чувствителна струна.