Лечението на тази болест е следното:

Знай, че не се носи отговорност за асоциативните мисли, защото те най-често са неволни, не се примесват и нямат контакт с истинските, а просто се намират в съседство с тях и нищо повече. Природата на мислите е такава, че не се съприкосновяват и не си вредят една на друга. Както ангелите на вдъхновението се намират около сърцето в съседство със сатаната и това е без значение, и праведниците обитават един дом с разпътниците и живеят в близост с тях, без това да им навреди, така и ако лоши непредумишлени хрумвания се примесят с чисти и добродетелни, това не нанася никакви щети освен ако са предумишлени или прекалено си ангажиран с тях и си внушаваш, че ти вредят. Възможно е понякога сърцето да бъде обременено и нещо безполезно да отвлече мисълта, независимо по каква причина, и тогава сатаната използва този момент, поднася скверните фантазии и ги разпространява тук и там.

Четвърто проявление

Това е онзи вид сатанинско нашепване, който произтича от прекалената настойчивост в стремежа към най-съвършеното и най-пълноценното изпълнениена делата. Всеки път, когато тази настойчивост се засилва в името на благочестието и набожността, нещата стават по-лоши и объркани, дори човек едвали не изпада в забранено деяние, докато се стреми към най-достойното и най-съвършеното изпълнение на праведните дела. Възможно е той да изостави някое “задължение”, защото търси съответната пророческа традиция (сунна) и винаги се пита доколко правилни са действията му и доколко са приети от Аллах. Виждаш го да си повтаря отново и отново: “Как мислиш, дали е правилно делото ми?” Когато това се проточи, той се отчайва и сатаната използва именно това положение, прицелва се със стрелите си и нанася на човека дълбока рана. За нея има два лека.

Първият лек:

Знай, че такива сатанински нашепвания подобават само на мутазилитите, които казват: “Деянията на онези, които са задължени от гледна точка на възмездието в отвъдния живот, са добри или лоши в своята същност и едва после идва законодателството, което решава какви са те. Тоест доброто и лошото са особености, присъщи на природата на нещата според възмездието в отвъдния живот, а повелите и забраните са следствие от това и отнеговото осъзнаване.” По тази причина естеството на мутазилитската теория кара човека винаги да се пита за своите постъпки: “Как мислиш, дали делото ми е извършено по най-пълноценния и задоволителен начин, каквото то е в същността си, или не?” А хората на истината, тоест привържениците на сунната и на единомислието, казват: “Преславният и Всевишният Аллах повелява нещо и затова то е хубаво, и забранява нещо, и затова то е лошо.