От това става ясно, че природната функция на човека е усъвършенстванеточрез образоване, тоест издигането чрез усвояване на науката и знанието,и богослуженето чрез призоваване.

Тоест той трябва да осъзнае в себе си ида си зададе въпроса: “Според чия жал и снизхождение съм така мъдро управляван? Според чия щедрост и великодушие получавам това развитие, изпълнено с милосърдие и състрадание? Според чии дарове и благоволение получавам прехрана по този питателен и изтънчен начин?” И вижда, че наистина функцията му е призоваване, умоляване, доближаване и просителство с езика на бедността и слабостта към Удовлетворяващия потребностите, за да удовлетвори Той молбите и нуждите му, от които неговата ръка не достига дори еднаот хиляда. Това означава, че основната му функция е с крилата на безсилието и бедността да полети и да се издигне до високата позиция на богослуженето.

Следователно човекът е изпратен на този свят, за да се усъвършенства чрез познанието и призива, понеже всяко нещо у него е насочено към науката и е свързано със знанието съгласно човешката природа и способност. Основата на всички истински науки, тяхната същност, светлина и дух, е познанието за Всевишния Аллах, а ядрото на тази основа е вярата в Аллах, Превеликия и Върховния.

Човек е изложен на безчет изпитания, беди и атаки на врагове поради абсолютната си слабост. Той има много желания и неизброими потребности заедно с неговата безкрайна унизителна бедност. Затова главната му природна функция след вярата е молитвата към Аллах, която е основата и същността на богослуженето. Както безпомощното дете прибягва до плач или молби, за да осъществи желанията си или да изпълни искането си за нещо, до което ръкатаму не достига, тоест моли с езика на своята безпомощност или с думи, или с дело, и успява да реализира целта си, така и човекът, който е най-прекрасното живо същество, и най-слабото, и най-бедното, и е на равнището на безпомощно мило дете, трябва да прибягва до защитата на Всемилостивия, Милосърдния, да пада в поклон пред Него или плачейки в израз на своята слабост и безпомощност, или молейки в своята бедност и нужда, докато Той удовлетвори потребностите му и изпълни желанията му, и тогава човекът отдава своята признателност за оказаната му помощ. Като глупаво дете той би могъл и да си каже в заслепение: “Аз съм способен сам да подчиня всички тези неща и да гизавоювам чрез своите идеи и управление.” А те превъзхождат хиляди пъти собствената му сила и мощ. Тогава това би било неблагодарност за дароветена Всевишния Аллах, голям грях, който противоречи на човешката природа, несъвместим е с нея и е причина този човек да заслужи болезнено мъчение.